"Старият готвач" от Константин Паустовски | dLambow

Старият готвач (The old cook)

"Старият готвач" от Константин Паустовски

Какво е "Старият готвач"?

"Старият готвач" е един от най-известните и обичани разкази на Паустовски. Той е пример за неговия уникален талант да съчетава реалност и фантазия, да намира красота в обикновеното и да вдъхновява читателите с вяра в доброто.

Старият готвач (The old cook)

Старият готвач - Разказ на Константин Паустовски

В една от зимните вечери на 1786 година на покрайнините на Виена, в малка дървена къща, умираше сляп старец – бивш готвач на графиня Тун. Всъщност това не беше точно къща, а стар и овехтял пост на пазача, разположен дълбоко в градината. Градината беше осеяна с прогнили клони, отнесени от вятъра. При всяка стъпка клоните проскърцваха, и тогава кучето на верига в своята будка започваше тихо да скимти. То също умираше, както и неговият господар, от старост, и вече не можеше да лае.

Преди няколко години готвачът ослепя от горещината на фурната. Управителят на графинята го настани в изоставената будка на пазача и оттогава му даваше от време на време няколко флорина за преживяване.

Заедно с готвача живееше неговата дъщеря Мария, момиче на около осемнадесет години. Цялото обзавеждане на постройката се състоеше от легло, хлътнали пейки, груба маса, фаянсови съдове, покрити с пукнатини, и накрая – клавесин, единственото богатство на Мария.

Клавесинът беше толкова стар, че струните му дълго и тихо пееха в отговор на всеки звук, който се появяваше наоколо. Готвачът, смеейки се, наричаше клавесина „страж на дома си“. Никой не можеше да влезе в къщата, без клавесинът да го посрещне с треперлив, старчески стон.

Когато Мария изми умиращия и му облече чиста риза, старецът каза:
— Винаги съм мразил свещениците и монасите. Не мога да повикам изповедник, но трябва преди смъртта си да изчистя съвестта си.
— Какво да правя? – попита уплашено Мария.
— Излез навън, – каза старецът, – и помоли първия срещнат да дойде в нашия дом, за да изповяда умиращ. Никой няма да ти откаже.
— Нашата улица е толкова пуста… – прошепна Мария, наметна шал и излезе.

Тя прекоси градината, с мъка отвори ръждясалата портичка и спря. Улицата беше пуста. Вятърът носеше по нея листа, а от тъмното небе падаха студени капки дъжд.
Мария дълго чака и се вслушваше. Най-сетне й се стори, че покрай оградата върви и напява някакъв човек. Тя направи няколко крачки към него, блъсна се в него и извика. Човекът спря и попита:
— Кой е там?

Мария хвана ръката му и с треперещ глас предаде молбата на баща си.
— Добре, – каза човекът спокойно. – Макар да не съм свещеник, това няма значение. Да вървим.
Те влязоха в къщата. При светлината на свещта Мария видя слаб, дребен човек. Той хвърли мокрия си плащ върху пейката. Беше облечен с изящество и простота – пламъкът на свещта проблясваше върху черния му жакет, кристалните копчета и дантеленото жабо.

Той беше още много млад, този непознат. Момчешки се разтърси, оправи изкривената си перука, бързо придвижи столче до леглото, седна и, наведен напред, внимателно и весело погледна умиращия в лицето.
— Говори! – каза той. – Може би с властта, дадена ми не от Бога, а от изкуството, на което служа, ще облекча последните ти минути и ще сваля тежестта от душата ти.

— Цял живот работих, докато не ослепях, – прошепна старецът. – А който работи, няма време да греши. Когато жена ми – наричаха я Марта – се разболя от туберкулоза, лекарят й предписа скъпи лекарства и нареди да я храним със сметана, винени ягоди и да я поим с горещо червено вино. Аз откраднах малко златно блюдо от сервиза на графиня Тун, счупих го на парчета и го продадох. Сега ми е тежко да си спомням това и да скривам от дъщеря си: аз я научих да не пипа дори прашинка от чуждата маса.

— Дали някой от слугите на графинята пострада заради това? – попита непознатият.
— Кълна се, господине, никой, – отговори старецът и се разплака. – Ако знаех, че златото няма да помогне на Марта, бих ли го откраднал!
— Как се казваш? – попита непознатият.
— Йохан Майер, господине.

— Ето какво, Йохан Майер, – каза непознатият и сложи длан върху слепите очи на стареца, – ти си невинен пред хората. Онова, което си направил, не е грях и не е кражба, а напротив, може да ти се зачете като подвиг на любовта.
— Амин! – прошепна старецът.
— Амин! – повтори непознатият. – А сега кажи ми последната си воля.
— Искам някой да се грижи за Мария.
— Аз ще го направя. А още нещо желаеш ли?

Тогава умиращият неочаквано се усмихна и силно каза:
— Искам да видя отново Марта такава, каквато я срещнах в младостта й. Да видя слънцето и тази стара градина, когато разцъфне през пролетта. Но това е невъзможно, господине. Не се сърдете на глупавите ми думи. Болестта, изглежда, напълно ме е объркала.

— Добре, – каза непознатият и стана. – Добре, – повтори той, приближи се до клавесина и седна пред него. – Добре! – каза високо за трети път, и внезапно бърз звън се разнесе из порутената будка, сякаш стотици кристални топчета бяха хвърлени на пода.
— Слушай, – каза непознатият. – Слушай и гледай.

Той започна да свири. Мария по-късно си спомняше лицето на непознатия, когато първият клавиш прозвуча под ръката му. Необикновена бледност обхвана челото му, а в потъмнелите му очи се люлееше пламъчето на свещта.

Клавесинът пееше с пълен глас за пръв път след много години. Той изпълни със звуците си не само стражарския пост, но и цялата градина. Старото куче излезе от будката, седна с наклонена глава и, наострило уши, тихо помаха с опашка. Започна да вали мокър сняг, но кучето само разтърсваше ушите си.
— Виждам, господине! – каза старецът и се надигна на леглото. – Виждам деня, когато срещнах Марта, и тя от срам счупи каничката с мляко. Беше зима, в планините. Небето беше прозрачно, като синьо стъкло, и Марта се смееше. Смееше се, – повтори той, вслушвайки се в звънтенето на струните.

Непознатият свиреше, гледайки в тъмния прозорец.
— А сега, – попита той, – виждаш ли нещо?
Старецът мълчеше, вслушвайки се.
— Не виждаш ли, – бързо попита непознатият, без да спира да свири, – че нощта от черна стана синя, после светлосиньо, и топла светлина вече пада отгоре, а по старите клони на дърветата ти се разгръщат бели цветя. Според мен това са ябълкови цветя, макар че оттук, от стаята, приличат на големи лалета. Виждаш ли: първият лъч падна върху каменната ограда, стопли я, и от нея се вдига пара. Това вероятно е мъх, наситен от стопил се сняг. А небето става все по-високо, по-синьо, по-величествено, и ята птици вече летят на север над старата Виена.

— Виждам всичко това! – извика старецът.
Тихо изскърца педалът, и клавесинът запя тържествено, сякаш не той, а стотици ликуващи гласове пееха.
— Не, господине, – каза Мария на непознатия, – тези цветя изобщо не приличат на лалета. Това са ябълки, които са се разтворили за една-единствена нощ.
— Да, – отговори непознатият, – това са ябълки, но с много големи венчелистчета.
— Отвори прозореца, Мария, – помоли старецът.

Мария отвори прозореца. Студен въздух нахлу в стаята. Непознатият свиреше много тихо и бавно. Старецът падна на възглавниците, дишаше жадно и ръцете му търсеха завивката. Мария се хвърли към него. Непознатият спря да свири. Той седеше пред клавесина неподвижно, сякаш омагьосан от собствената си музика.
Мария извика. Непознатият стана и се приближи до леглото. Старецът каза, задъхвайки се:
— Видях всичко толкова ясно, както преди много години. Но не искам да умра, без да узная… името. Името!

— Казвам се Волфганг Амадеус Моцарт, – отговори непознатият.
Мария се дръпна от леглото и се поклони ниско, почти докосвайки коляно до пода, пред великия музикант. Когато се изправи, старецът вече беше мъртъв. Зората се разпалваше зад прозорците, и в нейния светлина стоеше градина, покрита с цветя от мокър сняг.

Обобщение

Разказът "Старият готвач" се развива във Виена през 1786 г. Един стар, сляп готвач на име Йохан Майер, който е служил на графиня Тун, изживява последните си дни в бедна барака в края на градината. Дъщеря му Мария се грижи за него. Преди да умре, готвачът иска да се изповяда, но не желае свещеник. Мария излиза на улицата и моли първия срещнат да изслуша изповедта на баща ѝ.

Среща млад мъж, който се съгласява да влезе в дома им. В последствие се казва, че това е самият Волфганг Амадеус Моцарт. Старият готвач се изповядва, че е откраднал златно блюдо, за да купи лекарства за болната си съпруга. Моцарт го успокоява и му прощава. След това, по молба на умиращия, Моцарт започва да свири на клавесина. Музиката му пренася стареца в спомените за неговата младост и любовта му към съпругата му. Сякаш вижда всичко отново с очите си. Докато Моцарт свири, готвачът умира спокоен и щастлив.

Място и значение в творчеството на Паустовски

• - Търсене на красивото и духовното: "Старият готвач" е типичен пример за Паустовски, който винаги е търсил красивото и духовното в живота. Разказът е пропит с любов към музиката, природата и човешката доброта.
• - Силата на изкуството: Разказът показва как изкуството, в случая музиката на Моцарт, може да преобрази реалността и да донесе утеха и щастие.
• - Човечност и състрадание: Паустовски подчертава важността на човечността и състраданието. Моцарт, въпреки че е велик композитор, се отнася с уважение и разбиране към обикновения човек.
• - Романтичен стил: Разказът е написан в романтичен стил, характерен за Паустовски. Той използва ярки и образни описания, за да създаде атмосфера на магия и чудо.
• - Вяра в доброто: Въпреки тежките условия на живот, разказът завършва с оптимистична нотка, утвърждавайки вярата в доброто и красотата.

---
dLambow - "samou4itel1" ... - Ако знаете повече - добавете го в коментарите, а за още позитивни, полезни и съдържателни публикации следете всеки ден сайта и ФБ-страницата ни.