Достоевски

 

22 най-добри цитата от великия Фьодор Достоевски

Фридрих Ницше казва за Достоевски 

в „Залезът на боговете“, че „той е единственият психолог, от когото нещо съм научил, той е една от щастливите случайности в живота ми – по-щастлива дори от Стендал“. Така Достоевски е единственият автор-психолог, станал отчасти негов учител.

---

Friedrich Nietzsche says of Dostoevsky in The Sunset of the Gods that "he is the only psychologist from whom I have learned something, he is one of the happiest coincidences in my life - happier even than Stendhal." Thus Dostoevsky is the only author-psychologist who became partly his teacher.

Достоевски

 

Цитата от Фьодор Достоевски:

---

• 1. Трябва да живееш за тези, които имат нужда от теб... Да бъдеш приятел само с тези, които са уверени... Да общуваш с тези, които са приятни... И да бъдеш благодарен на тези, които те ценят.

• 2. И никой да не знае какво се случва между съпруг и съпруга, ако се обичат. И каквато и кавга да имат, милата им майчица, и не трябва да се обаждат на съдията и да разказват едното за другото. Те сами са си съдии. Любовта е тайната на Бога и от всички очи на непознати трябва да бъде затворена, независимо какво се случва.

• 3. Не запушвайте паметта си с оплаквания, иначе просто може да няма място за красиви моменти.

• 4. Човек намира време за всичко, което наистина иска.

• 5. Удивително какво може да направи един слънчев лъч на душата на човек.

• 6. Душата се лекува до децата.

• 7. Никога не наранявай човек, когато този човек е готов за теб на всичко.

• 8. С времето ти омръзва да протягаш ръка към хора, които не правят крачка към теб.

• 9. В живота всичко е временно. Ако всичко върви добре, насладете му се, няма да трае вечно. Е, ако всичко е въшливо, не го хвърляйте, не е и завинаги.

• 10. И един ден в живота ти ще има ново име, което ще превърне предишното в прах.

• 11. Трябва да обичаш живота повече от смисъла на живота.

• 12. бр в какво: Ако ти е студено нараняваш хората. Ако сте чувствителни, хората ви нараняват.

• 13. Има три неща, от които повечето хора се страхуват: вярвайте, казвайте истината и бъдете себе си.

• 14. Човек е умен, но да действа разумно - един ум не стига.

• 15. Малко е нужно, за да унищожиш човек: просто трябва да го убедиш, че бизнесът, който прави, не се нуждае от никого.

• 16. Никой няма да направи първата крачка, защото всеки си мисли, че не е взаимно.

• 17. Във всичко има черта, която е опасна за пресичане; поне веднъж пресечена, е невъзможно да се обърнеш назад.

• 18. Животът се задушава без цел.

• 19. Тези, които искат да правят добро, могат да направят много добро дори и със свързани ръце.

• 20. Ако се насочите към целта и станете пътна спирка, за да хвърляте камъни по всяко куче, което ви лае, никога няма да постигнете целта.

• 21. Всеки от нас е верен. За някого. Или някой друг.

• 22. Големите не знаят, че детето дори в най-трудния случай може да даде изключително важен съвет.

 

Йосиф Бродски за Достоевски

От разхвърляната руска граматика Достоевски е извлякъл максимума. Във фразите му се дочува трескав, истеричен, неповторимо индивидуален ритъм, а по съдържанието и стилистиката си речта му е една потискаща психиката сплав между белетристика, разговорен език и бюрократизми. Разбира се, той винаги е бързал. Подобно на собствените си герои, той е работел, за да свързва двата края, през цялото време пред очите му са се носели кредитори и издателски срокове.

При това ми се ще да отбележа, че за човек, преследван от срокове, той необичайно често се е отклонявал от темата: може дори да се твърди, че отстъпленията му често са продиктувани от самия език, а не от изискванията на сюжета. Казано по-просто: четейки Достоевски, човек разбира, че източникът на потока на съзнанието е не в самото съзнание, а в словото, което трансформира съзнанието и променя руслото му.

Не, той не е бил жертва на езика. Но проявяваният от него пристрастен интерес към човешката душа излиза далеч извън пределите на руското православие, с което той се е отъждествявал: синтаксисът определя степента на това пристрастие в далеч по-голяма степен от вярата. Всяко творчество започва като индивидуален стремеж към самоусъвършенстване и – в идеалния случай – към святост.

Рано или късно – и по-скоро рано, отколкото късно – пишещият открива, че перото му достига далеч по-големи резултати от душата. Това откритие често влече след себе си мъчително душевно раздвоение, и именно на него се дължи отговорността за демоническата репутация, с която литературата се ползва в някои широки кръгове. Всъщност, в някакъв смисъл нещата са точно такива, защото загубите на серфимите почти винаги са находка за смъртните.

При това всяка крайност, сама по себе си, винаги е скучна, и при добрия писател винаги се дочува диалога на небесните сфери с бездната. Но дори и ако това раздвоение не води до физическата гибел на автора или ръкописа (пример за което е вторият том на гоголевите „Мъртви души“), то именно от нея се поражда писателя, виждащ задачата си в съкращаването на разстоянието между перото и душата.

В това е целият Достоевски; с уточнението, обаче, че перото постоянно е избутвало душата отвъд границите на проповядваното от него православие. Защото да бъдеш писател с неизбежност означава да бъдеш протестант или, най-малкото, да използваш протестантската концепция за човека. И в руското православие, и в римското католичество, човекът е съден от Всевишния или от Неговата Църква.

В протестантството човек сам извършва над себе си някакво подобие на Страшния Съд, и в хода на този съд той е далеч по-безпощаден към себе си от Господа или дори от църквата – дори и само затова, че (по свое собствено убеждение) той познава себе си по-добре, отколкото го правят Бога и църквата. И още затова, че той не желае (по-точно – не може) да прости.

Но доколкото нито един автор не пише изключително от гледна точка на приходите си, литературните герои и постъпките им заслужават един безпристрастен и справедлив съд. Колкото по-изчерпателно е разследването, толкова по-убедително е произведението – а нали писателят се стреми преди всичко друго именно към правдивост. В литературата светостта сама по себе си не се цени особено високо: ето защо старецът у Достоевски смърди.

Разбира се, Достоевски е неуморим защитник на Доброто, тоест Християнството. Но ако се замислим, не е имало и по-изтънчен адвокат на Злото. От класицизма той се е научил на един изключително важен принцип: преди да се изложат собствените доводи, колкото и силно човек да чувства правотата и дори праведността си, първо трябва да се изредят аргументите на отсрещната страна.

Работата дори не е в това, че в процеса на изреждането на опровергаваните доводи човек може да склони на противоположната страна: просто едно такова изброяване, само по себе си, е силно увлекателен процес. В края на краищата може да се остане и при собствените убеждения; но, след като си осветил всички доводи в полза на Злото, то вече произнасяш постулатите на истинската Вяра по-скоро с носталгия, отколкото с жар. Което, впрочем, също повишава степента на достоверността.

Но не само заради едната достоверност, с почти калвинистка упоритост, героите на Достоевски разголват душата си пред читателя. Има още нещо, което принуждава Достоевски да обръща живота им наопаки и да разглежда всички гънки и бръчици на душевната им голота. И това не е стремежът към Истината.

Защото резултатите от неговата инквизиция изкарват на бял свят нещо по-голямо, нещо превъзхождащо самата Истина: те разголват първичната тъкан на живота, и тази тъкан не е приятна за гледане. А към това го тласка една сила, чието име е – всеядна ненаситност на езика, комуто в един прекрасен ден всичко става малко – Бог, човек, действителност, вина, смърт, безкрайност и Спасение. И тогава той се нахвърля върху самия себе си.

----------------