Българите искат нещо да се случи, но се страхуват нещо да не стане

(Bulgarians want something to happen, but fear something might happen)

Българската формула: Надежда плюс страх е равно на „нека да почакаме“

Някъде между „А дано, ама надали“ и „Да не стане по-зле“, живее един странен балкански парадокс. Българите – а най-вече българките – копнеем за промяна. За нещо различно. За нещо по-добро. Но когато „нещото“ започне да става, внезапно се появява онази характерна вътрешна тръпка: „Ама чакай малко... Ами ако?“ И така, както си мечтаем, започваме и да се пазим. От самата мечта. 

Българите искат нещо да се случи, но се страхуват нещо да не стане (Bulgarians want something to happen, but fear something might happen)

 

Мечтаем с една ръка, спираме с другата

Дали ще е нова работа, нов ремонт, нов кмет или – не дай Боже – ново гадже, все едно: българската душа се изкушава, но не се втурва. Особено ако сме жени около и над 50. Видели сме какво ли не – и подмамващи обещания, и гръмки началници, и криво наредени плочки след уж „реновиран“ вход. Опарили сме се. Така че днес, когато някой дойде с думите „само сега“ или „всичко ще се оправи“, вдигаме вежда и мислено си казваме: „Я да видим дали няма скрит номер.“

История на страха – с вкус на оцет и оцеляване

Баба ми казваше: „Момиче, всичко ново е добре замаскирано старо.“ И вярно. За нас промяната не идва с фойерверки, а с въпросителни. Историята ни е научила да не вярваме сляпо. Турско робство, деветосептемврийски преврати, преход без посока, хиперинфлация с консерви в килера – всяко поколение жени у нас носи в себе си паметта на несигурността. И това ни е направило... не недоверчиви, а предпазливи.

Жената в центъра на бурята – и на хола

Не е тайна: често ние, жените, сме тези, които движим и спираме процесите вкъщи. С мъдрост, която не се учи от книги. Знаем кога да пуснем новото и кога да му сложим юзда. И не е от слабост. А от отговорност. Затова и когато чуем, че „нещо ще се случи“, първо питаме: „Кой ще пострада, ако не стане както трябва?“ И тогава започва познатият вътрешен монолог:
„Ами ако не харесат новата учителка?“ „Ами ако тия ремонти на улицата продължат с месеци?“ „Ами ако пак сме наивни?“

Хуморът като броня (и облекчение)

Българската ирония е като компот от дренки – кисел, но полезен. И когато кажем: „Искаме нещо да се случи, ама да не стане“, не е защото сме нелогични. Просто се смеем, за да не заплачем. Защото понякога умората от разочарования е по-тежка от самите разочарования. И смехът става спасителен. „Случва се само на кино.“ „Да стане чудо, ама да е по поръчка.“ „Много хубаво не е на хубаво.“ – това са нашите защитни стенограми.

Надежда с едно наум

Но въпреки всичко, ние – българките – не сме се отказали. Да искаме. Да се надяваме. Да мечтаем – макар и с резервна спирачка. Знаем, че нещо хубаво може да се случи. Просто сме си научили урока: хубавото не идва със затворени очи. Трябва да си отвориш и двете – не само за красотата, но и за подводните камъни.

Заключение: време е за действие – внимателно, но решително

Ако искаме да се случи нещо истинско – добро, смислено, трайно – трябва да поемем риска то наистина да стане. С разум, с доверие в себе си, с проверка на фактите – но не и със страх, който ни държи вързани за дивана. Светът се променя – и ние с него. А вместо да чакаме някой друг да „направи нещо“, може би е време да го направим ние. Да не се страхуваме от онова, което искаме. Защото най-лошото, което може да стане... е да не стане нищо.

---
dLambow - "samou4itel1" ... - Ако знаете повече - добавете го в коментарите, а за още позитивни, полезни и съдържателни публикации следете всеки ден сайта и ФБ-страницата ни.