Докато човек чувства болка, е жив. Докато човек чувства чуждата болка, той все още е човек.
Има истини, които не се нуждаят от доказателства. Те не се изучават в университети, не се обсъждат в телевизионни студиа, не се обличат в сложнословие. Те просто се усещат — с кожата, със сърцето, с тишината между две вдишвания. Такава е и тази проста, но дълбоко човешка мисъл: докато човек чувства болка, е жив; докато чувства чуждата болка, е още човек.
Докато човек чувства болка (While a person feels pain) |
Пулсът на болката — гласът на живота
Физическата болка е като барабанен удар, който напомня на тялото, че съществува. Дори и да е остра, пареща, непоносима — тя е свидетелството, че телесният храм е все още населен. Студът на безчувствието е далеч по-страшен — когато не боли нищо, но не защото всичко е наред, а защото всичко е изгаснало.
В този смисъл болката е живот. Когато те заболи — от порязване или от предателство, от загуба или от самота — това значи, че не си се превърнал в камък. Че не си се отказал. Че все още има нещо, за което ти пука.
Болката на другия — огледало на душата
Но по-висше от това да чувстваш своята болка, е способността да почувстваш болката на другия. Това е границата между биология и морал, между животно и човек, между „аз“ и „ние“. Съчувствието не е слабост, както понякога светът се опитва да ни убеди. То е най-висшата форма на сила — силата да се отвориш за болката на друг, да я понесеш с него, понякога дори вместо него.
Когато спреш до непознат, коленичил до смачкана надежда, и без думи му подадеш ръка. Когато плачеш над историята на старец, когото не си познавал. Когато се разтрепериш, гледайки как дете търси майка си сред руини. Това е човещина. Това е онази крехка, но неунищожима същност, която прави живота не просто биологично съществуване, а морална вселена.
Опасността от безразличие
Днес живеем в епоха на притъпени сетива. Всяка вечер ни заливат новини с трагедии, и отначало се стряскаме, после преглъщаме, накрая отвикваме да реагираме. Превръщаме болката в статистика, съчувствието — в лайк. Отдалечаваме се, за да се опазим. И така, неусетно, започваме да се разболяваме от безразличие.
А това е болест, по-страшна и от рака — защото убива не тялото, а душата. Прави те функционален, но празен. Умен, но неспособен на милост. Жив, но не човечен.
Да останем хора
Затова е добре от време на време да се спрем. Да слушаме не само думите, но и мълчанията на хората около нас. Да се вгледаме в очите на близките си, но и в тези на непознатите по улицата. Да се запитаме: „Кого боли днес? Как мога да помогна, без да се натрапя?“
Понякога не е нужно много. Понякога е достатъчно просто да присъстваш. Да чуеш. Да не отвърнеш глава. Да кажеш: „Разбирам те.“ Или пък: „Не те разбирам напълно, но съм тук.“
Последната защита на човечеството
Докато човек чувства болка, е жив. Докато чувства чуждата болка — не е загубен. Може би именно това е последната ни защита в един разпадащ се свят — съпричастността. Онази невидима нишка, която ни свързва един с друг, дори когато всичко друго се разкъсва.
Нека не позволяваме тази нишка да се скъса. Защото когато престанем да чувстваме болката на другите, преставаме да бъдем хора. А тогава какво остава?
Нека боли понякога — нека боли заради другите. Това е благословената болка, която доказва, че сърцето не е престанало да бие като човешко.
---dLambow - 'samou4itel1' … - Ако знаете повече — добавете го в коментарите, а за още позитивни, полезни и съдържателни публикации следете всеки ден сайта и ФБ-страницата ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Моля, само сериозни коментари - публикуват се след одобрение на редактор.