Съединението на България | dLambow

 

СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ 6 СЕПТЕМВРИ 1885 г. ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА НЕЙНИТЕ СЪСЕДИ И ВЕЛИКИТЕ СИЛИ

Как европейската и балканската преса възприема българското национално обединение

Въведение

Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. е едно от най-значимите събития в българската история след Освобождението. То променя политическото равновесие на Балканите и поставя Великите сили и съседните държави пред вече създадена политическа реалност.

Актът е извършен в нарушение на установената от Берлинския договор от 1878 г. политическа уредба, но същевременно се опира на широко българско обществено движение и на стремежа към национално обединение.

Особено интересен е въпросът как самите съседи на България и Великите сили възприемат Съединението. Техните официални дипломатически позиции невинаги съвпадат с оценките, публикувани в местната преса. Именно това разминаване разкрива сложната политическа атмосфера на Балканите през есента на 1885 г.

В Русия, Франция, Италия и Германия например се наблюдава различие между официалната държавна линия и оценките на отделни журналисти и обществени среди. В Сърбия, Гърция и Османската империя реакциите са значително по-остри, тъй като Съединението засяга непосредствено техните политически, териториални или национални интереси.

Съединението на България - 6 септември 1885 год.

 

---

I. РУСИЯ – МЕЖДУ ОФИЦИАЛНОТО НЕОДОБРЕНИЕ И СИМПАТИЯТА КЪМ БЪЛГАРИТЕ

Отношението на Русия към Съединението е едно от най-сложните в европейския контекст.

Официалната руска политика е негативна и враждебна, докато руската преса е разделена. Част от консервативните издания следват правителствената линия, а други, особено либералните, изразяват симпатия към българите и разглеждат Съединението като естествено проявление на българското национално чувство.

Това е особено показателно, защото Русия само няколко години по-рано е възприемана от българите като главна освободителка. След политическия конфликт между Петербург и княз Александър Батенберг обаче отношенията рязко се влошават.

Официалната руска позиция

След преврата срещу княз Батенберг през 1881 г. и последвалото охлаждане на отношенията Русия възприема Съединението като:

• нарушение на Берлинския договор;

• самоволна акция на княз Батенберг;

• удар срещу руското влияние в България;

• опасен прецедент за други части на Османската империя.

Поради това руската дипломация се противопоставя на Съединението и настоява за възстановяване на предишното положение.

Руската преса

„Новое Время“

Консервативният и близък до официалните среди вестник „Новое Время“ представя Пловдивските събития критично:

„Пловдивските събития са прибързана и опасна стъпка, която може да разклати мира на Балканите.“

И още:

„Българите се увличат по княза си, забравяйки кой ги освободи.“

Тонът е свързан с обвинения в неблагодарност и политическа самонадеяност.

„Московские ведомости“

Консервативният и славянофилски вестник също заема отрицателна позиция:

„Съединението е дело на княз, който отдавна е забравил своите задължения към Русия.“

Същевременно изданието прави разграничение между българския народ и княза:

„Българският народ е доблестен, но е подведен от авантюристична политика.“

Тук ясно се откроява характерната формула: народът е добър, но князът е лош.

„Голос“

Либералният „Голос“ заема значително по-балансирана позиция:

„Съединението е естествено развитие на българския национален живот.“

И:

„Европа няма да спечели нищо от връщане към изкуственото разделение.“

Тук вече Съединението се представя не като опасна авантюра, а като естествен резултат от развитието на българския национален живот.

„Русские ведомости“

Най-про-българският глас сред посочените руски издания е „Русские ведомости“:

„Българите показаха политическа зрелост, която заслужава уважение.“

И още:

„Съединението не е бунт, а акт на национално самосъзнание.“

Това е особено важно, защото показва, че руското обществено мнение не е било еднозначно идентично с официалната политика на Петербург.

Извод за Русия

Руският случай показва едно от най-големите противоречия около Съединението: официалната руска дипломация е против, но част от руското обществено мнение вижда в българското действие естествен национален стремеж.

---

II. ФРАНЦИЯ – ДИПЛОМАТИЧНА ПРЕДПАЗЛИВОСТ И СИМПАТИЯ КЪМ БЪЛГАРСКАТА КАУЗА

Френската реакция е по-умерена.

Официалната политика се съобразява с Берлинския договор и с европейското равновесие, но значителна част от френската преса проявява симпатия към българското национално движение.

Франция не желае да влиза в пряк конфликт с Германия и Австро-Унгария, но същевременно не е склонна да подкрепи безусловно руската позиция.

„Le Temps“

Умерено либералният „Le Temps“ разглежда Пловдивските събития като резултат от дълбоки национални процеси:

„Събитията в Пловдив не са плод на случайност, а резултат от дълбоко национално чувство.“

(Le Temps, септември 1885)

През октомври изданието подчертава дисциплината на българите:

„Българите действат с ред и умереност, които заслужават внимание.“

(Le Temps, октомври 1885)

Така българското движение е представено по-скоро като организиран политически акт, отколкото като безреден балкански бунт.

„La République Française“

Републиканският и либерален вестник заема още по-благосклонна позиция:

„Съединението е акт на народна воля, който Европа не може да игнорира.“

(La République Française, септември 1885)

И:

„България показва, че е способна да управлява сама своята съдба.“

(La République Française, октомври 1885)

„Le Figaro“

По-консервативният „Le Figaro“ подчертава политическата необратимост на създалото се положение:

„Съединението е факт, който не може да бъде върнат назад без значителни рискове.“

(Le Figaro, октомври 1885)

„Le Journal des Débats“

Аналитичният „Le Journal des Débats“ формулира двойствеността между дипломатическата предпазливост и признаването на българския успех:

„Франция трябва да действа с предпазливост, но не може да не признае, че българите са постигнали значителен политически успех.“

(Journal des Débats, ноември 1885)

Извод за Франция

Френската позиция може да бъде обобщена като официална предпазливост и журналистическа симпатия. Френската преса все по-трудно приема идеята, че създаденото на 6 септември положение може просто да бъде заличено.

---

III. ИТАЛИЯ – МЕЖДУ ТРОЙНИЯ СЪЮЗ И СИМПАТИЯТА НА ИТАЛИАНСКИТЕ НАБЛЮДАТЕЛИ

Италианската реакция е особено интересна, защото Италия е част от Тройния съюз с Германия и Австро-Унгария, но не желае да бъде напълно зависима от политиката на Берлин и Виена.

Според изследването на Симеон Симеонов италианската политика през 1885–1887 г. се развива по две паралелни линии:

• дистанциране от партньорите в Тройния съюз;

• сближаване с Великобритания, която е по-благосклонна към българската кауза.

Така Италия не заема открито антибългарска позиция, макар формално да е свързана с държави, които настояват за запазване на Берлинския договор.

Италианските журналисти в България

Особено ценни са свидетелствата на италианските журналисти и кореспонденти, които наблюдават събитията непосредствено на място:

• Адриано Колочи Веспучи – автор на In Bulgaria (1885): Ricordi di viaggio e di guerra;

• Вико Мантегаца – автор на Due mesi in Bulgaria;

• Джузепе Модрич – автор на In Bulgaria dopo l’Unificazione.

Техните наблюдения дават образ на България, който е значително по-благоприятен от този в официалната дипломатическа реторика.

Адриано Колочи Веспучи

Той пише:

„Революцията в Пловдив ме завари сред един народ, който действаше с удивителна решителност и ред.“

И:

„Българската войска – млада, но дисциплинирана – показа качества, които малцина в Европа очакваха.“

Тези оценки представят българското движение като организирано и целенасочено.

Вико Мантегаца

Военният кореспондент на Corriere della Sera отбелязва:

„Българите са народ с ясно съзнание за своята цел. Съединението не е авантюра, а естествено развитие.“

И:

„София и Пловдив живеят в напрегнато очакване, но не в хаос – напротив, вижда се удивителна организираност.“

Мантегаца подчертава, че българите действат не просто под чуждо влияние, а в съответствие със собствена национална логика.

Джузепе Модрич

Модрич пише:

„Съединението е факт, който Европа трябва да приеме. Българите го извършиха със спокойствие и достойнство.“

И:

„В Пловдив и София не видях революционна треска, а увереност.“

Извод за Италия

Италианският случай показва разликата между дипломатическата предпазливост и преките журналистически наблюдения. Италианските кореспонденти до голяма степен виждат Съединението като организирано, национално и политически зряло действие.

---

IV. ГЕРМАНИЯ – ОФИЦИАЛНО ПРОТИВ, НО ПО-НЮАНСИРАНА КАРТИНА НА МЯСТО

При Германия разликата между официалната политика и репортажите от България също е забележима.

Канцлерът Ото фон Бисмарк и германската дипломация са против промяната на установения от Берлинския договор ред. Германия не желае създаването на нова криза на Балканите и промяна на равновесието между Великите сили.

В същото време германският кореспондент Артур фон Хун представя значително по-различна картина.

Артур фон Хун и „Kölnische Zeitung“

Фон Хун е изпратен в България като кореспондент на авторитетния германски вестник „Kölnische Zeitung“.

Той пише:

„Непосредствено след избухване на въстанието в Пловдив бях поканен от редакцията на ‘Kölnische Zeitung’ да отида в България и да следвам оттам политическо-военните събития.“

Още по-показателна е оценката му:

„Аз дойдох в България като безпристрастен наблюдател и се убедих, че българското движение не е вредно нито за европейския мир, нито за интересите на Великите сили.“

Този цитат, представен във въведението към книгата му „Борбата на българите за националното им единство“, Лайпциг, 1886 г., е особено важен.

Той показва, че един непосредствен германски наблюдател не приема автоматично официалната теза, че Съединението представлява опасност за европейския мир.

Извод за Германия

Германската политика остава против Съединението и подкрепя запазването на договорния ред. Но репортажите на място дават по-сложна картина: българското движение е представено като дисциплинирано национално усилие, което само по себе си не застрашава европейския мир.

---

V. АВСТРО-УНГАРИЯ – ПРАГМАТИЗЪМ, СТРАХ ОТ РУСИЯ И ОПИТ ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА РАВНОВЕСИЕТО

Австро-Унгария заема прагматична и предпазлива позиция.

Виена не гледа с ентусиазъм на укрепването на една славянска държава на Балканите. Същевременно обаче основният австро-унгарски стратегически интерес е да не допусне засилване на руското влияние.

Затова реакцията на Виена се различава съществено от тази на Сърбия и Гърция.

В австро-унгарската преса през есента на 1885 г. се открояват три основни мотива:

1. недоверие към руската политика;

2. осъждане на сръбската агресия;

3. настояване за дипломатическо решение.

„Neue Freie Presse“

Виенският „Neue Freie Presse“ пише:

„Събитията в Пловдив завариха дипломацията неподготвена. Българите показаха политическа зрелост и решителност, каквато малцина очакваха от тях. Ние отбелязваме с изненада, че този дързък акт е насочен не срещу Австро-Унгария или Турция толкова, колкото срещу руския диктат в София. За Виена най-важното е да се гарантира, че Балканите няма да станат сцена на едностранно руско превъзходство.“

„Pester Napló“

Унгарският „Pester Napló“ се концентрира върху сръбската реакция:

„Сръбските претенции за война и териториални компенсации са опасно безумие. Крал Милан рискува не само короната си, но и мира в цяла Централна Европа. Австро-Унгария има дълбоки интереси в запазването на спокойствието на южните си граници и белградските авантюри не могат да бъдат насърчавани.“

„Wiener Zeitung“

Правителственият „Wiener Zeitung“ формулира по-предпазлива позиция:

„Всяка промяна на Берлинския договор крие рискове. Въпреки това, австро-унгарското правителство няма намерение да действа като оръдие за възстановяване на старото положение чрез чужди щикове. Новият ред на Балканите трябва да се гради на базата на европейското съглашение и зачитане на суверенните права на Високата порта.“

Реалното поведение на Виена

Външният министър граф Густав Калноки води предпазлива дипломация. Австро-Унгария поддържа тесни връзки с Бисмарк, но едновременно с това не желае руско военно вмешателство.

Това е съществен момент: за Виена въпросът постепенно се измества от „трябва ли Съединението да бъде отменено?“ към „как да бъде предотвратено руското военно и политическо доминиране?“

---

VI. РУМЪНИЯ – ПРАГМАТИЧЕН НЕУТРАЛИТЕТ И ВНИМАНИЕ КЪМ РУСКОТО ВЛИЯНИЕ

Румънската реакция е далеч по-спокойна от сръбската и гръцката.

Букурещ следи внимателно събитията, но не ги възприема като непосредствена заплаха за собствената си държавност.

Основните теми в румънския печат са:

• липсата на непосредствена румънска териториална заплаха;

• интересът към руската политика;

• предпазливостта спрямо сръбските амбиции;

• необходимостта от запазване на мира.

„România Liberă“

Вестникът пише:

„Събитията в Пловдив изненадаха европейската дипломация, но те доказаха жизнеността и енергията на младия български народ. Защо нашите съседи в Белград и Атина изпадат в такава паника? Едно обединение на българите не е автоматично заплаха за Румъния. Напротив, румънската държава трябва да стои настрана от междуособиците на юг и да пази своя собствен неутралитет.“

„Voința Națională“

Органът на управляващата Либерална партия поставя акцента върху руската реакция:

„Най-любопитното в цялата румелийска криза не е смелостта на самите българи, а гневът на петербургския кабинет. Българите направиха това, което всяка нация би направила за своето обединение. Ако руският царизъм смята, че може с заповеди да върне историята назад в Пловдив, той дълбоко се лъже. Румъния има само един път – спокойно наблюдение и защита на търговските си интереси по Дунава.“

„Timpul“

Консервативният „Timpul“ е особено критичен към Сърбия:

„Сръбските претенции за компенсации за сметка на чужди успехи са смешни и опасни. Белград тласка войната към безумие. Нашата преса е длъжна да заяви ясно: Румъния няма интерес от силна Сърбия, нито от дестабилизация на Балканите заради кралски амбиции.“

Последващо развитие

Румънският неутралитет придобива практическо значение. През март 1886 г. в Букурещ е подписан договорът, с който приключва Сръбско-българската война.

Така Румъния, която по време на кризата се стреми да стои извън конфликта, впоследствие се оказва място за дипломатическо уреждане на един от непосредствените резултати от Съединението.

---

VII. СЪРБИЯ – ПАНИКА, ТЕРИТОРИАЛНИ ПРЕТЕНЦИИ И ВОЙНСТВЕНА РЕАКЦИЯ

Най-рязко отрицателна сред съседите е реакцията на Сърбия.

Крал Милан I и значителна част от сръбския политически елит възприемат Съединението като сериозна заплаха за сръбските позиции на Балканите.

В сръбската преса се развиват три основни тези:

1. Съединението разрушава баланса на силите;

2. Сърбия трябва да получи териториални компенсации;

3. България трябва да бъде спряна, включително чрез война.

„Самоуправа“

Органът на Радикалната партия пише:

„Съединението на България е директен удар срещу държавните интереси на Сърбия. Ние не можем да позволим създаването на Велика България, която да погълне нашите надежди и да затвори бъдещето ни. Сърбия трябва незабавно да извади меча от нощниците си и да пресече този славянски сепаратизъм на юг.“

„Видело“

Консервативният вестник, близък до кралския двор, заявява:

„Берлинският договор е разкъсан от самите българи. Ако Сърбия остане безмълвна пред този факт, тя се самоубива политически. Нашата армия трябва да премине границата и да вземе това, което ни се полага по право, преди българите да са заграбили всичко.“

„Мале новине“

Популярният белградски вестник пише:

„Българите помислиха, че са господари на Балканите. Време е Белград да им покаже кой кой е. Сърбия няма да позволи под носа ѝ да се издигне държава, която застрашава сръбското племе в Македония и Моравско.“

От пресата към войната

Тук разликата с повечето други държави е особено важна. Сръбската преса не просто коментира събитията, а активно подкрепя политика на конфронтация.

На 2 ноември 1885 г. Сърбия напада България.

Очакванията за лесна победа обаче не се оправдават. Българската армия успява да спре сръбското настъпление, да премине в контраофанзива и да достигне сръбска територия.

Така сръбската реакция се превръща в един от най-големите парадокси на кризата: опитът да бъде наказана България за Съединението фактически укрепва международния престиж на новообединената българска държава.

---

VIII. ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ – ЗАЩИТА НА СУВЕРЕНИТЕТА И СТРАХ ОТ РАЗПАД

За Османската империя Съединението е пряк удар по установения след Берлинския договор ред.

Източна Румелия формално е автономна област под суверенитета на султана. Следователно събитията в Пловдив са възприети като предизвикателство към османския суверенитет.

Реакцията на османската преса

В първите дни след 6 септември 1885 г. печатът в Цариград е изпълнен с тревога и призиви за възстановяване на османската власт.

Основните мотиви са:

• нарушение на международните договори;

• предизвикателство към султанския авторитет;

• опасност от верижна реакция сред останалите балкански народи;

• необходимост от военна намеса.

„Tercüman-ı Hakikat“

Вестникът пише:

„Държавните ни граници бяха подложени на вероломен удар от страна на тези, които до вчера се ползваха с благодеянията на нашето великодушие. Източна Румелия е неотделима част от империята. Ако Високата порта не изпрати незабавно своите доблестни войски да върнат законния ред в Пловдив, това ще означава началото на разпада на нашите европейски владения.“

„İdam“ / „Takvim-i Vekayi“

Изданията, отразяващи позицията на султанския двор, представят събитията като пряко предизвикателство:

„Събитията в Пловдив не са просто локален бунт, а открито предизвикателство към суверенитета на Негово Величество султана и към Берлинския договор. Нашата армия е готовият меч на правосъдието и е време тя да покаже силата си на Балканите.“

„Akhtar“

Персийско-турският вестник „Akhtar“, излизащ в Цариград, представя ситуацията през гледната точка на мюсюлманските среди:

„Мюсюлманското население в Румелия е подложено на заплаха от новите самозвански власти. Портата има пълното свещено право да защити своите земи и своите верни подданици със силата на оръжието, без да се съобразява с капризите на европейските дипломати.“

От военна заплаха към дипломатическо решение

Въпреки войнствената реторика на печата Османската империя не предприема пълномащабна инвазия.

Под натиска на Великите сили кризата постепенно е насочена към дипломатическо решение.

Това в крайна сметка води до Топханенската конвенция от април 1886 г., чрез която се оформя международноправното уреждане на новото положение.

Така Османската империя, макар първоначално да разглежда Съединението като нарушение на своя суверенитет, в крайна сметка е принудена да се съобрази със създадената политическа реалност.

---

IX. ГЪРЦИЯ – СТРАХ ОТ БЪЛГАРСКОТО УКРЕПВАНЕ И „МЕГАЛИ ИДЕЯ“

Сред балканските съседи най-силно с националните си амбиции се сблъсква със Съединението Гърция.

В Атина събитието е възприето като разрушаване на баланса на силите и като пряка заплаха за гръцките претенции към Македония и Тракия.

Една значително по-силна България според гръцките страхове би могла да затрудни реализацията на гръцката „Мегали идея“.

Основни мотиви в гръцката преса

През есента на 1885 г. се открояват три основни направления:

1. искане за териториални компенсации;

2. тревога за гръцките общности в Македония и Тракия;

3. солидарност със Сърбия срещу България.

Съединението често е представяно като част от по-широк панславистки проект.

„Еон“

Вестник „Еон“ пише:

„Събитията в Пловдив са смъртна присъда за елинизма в Тракия и Македония. Ако Гърция остане със скръстени ръце, докато българите дублират своята мощ, ние доброволно се отказваме от своето историческо право на изток.“

„Акрополис“

В „Акрополис“ се заявява:

„Равновесието на Балканите е разрушено! Или Берлинският договор трябва да бъде възстановен незабавно със силата на оръжието, или Гърция трябва да получи с оръжие своите естествени граници в Епир и Македония.“

„Проя“

Във връзка с народните протести в Атина е предаден призивът:

„Народът по улиците на Атина вика с един глас: «Към оръжие!». Не можем да допуснем една изкуствено създадена славянска държава да господства над Балканския полуостров за сметка на елинската нация.“

Последици

Гърция мобилизира армията си и я съсредоточава по границата с Османската империя, настоявайки за териториално разширение.

Великите сили обаче не допускат нова война.

През 1886 г. е предприета морска блокада на гръцките пристанища, която принуждава Атина да отстъпи.

Така гръцката реакция не довежда до война с България, но показва колко силно Съединението променя възприемането на силовото равновесие на Балканите.

---

X. ОБЩАТА КАРТИНА – ЕДНО СЪБИТИЕ, МНОГО РАЗЛИЧНИ ПОГЛЕДИ

Ако всички разгледани реакции бъдат поставени една до друга, се очертава изключително интересна картина.

Русия

Официално е категорично против Съединението, но част от руската либерална преса вижда в него естествен национален акт.

Франция

Дипломатически е предпазлива, но значителна част от френската преса проявява симпатия към българското национално движение.

Италия

Официално балансира между съюзниците си и Великобритания, докато италианските журналисти в България дават преимуществено положителна оценка на българската организация и политическа зрялост.

Германия

Берлин е против нарушаването на договорния ред, но германският кореспондент Артур фон Хун оценява българското движение като национално и несъществено за заплахата към европейския мир.

Австро-Унгария

Виена формално защитава договорния ред, но основният ѝ страх е руското влияние. Затова тя се стреми към дипломатическо, а не военно решение и се противопоставя на сръбската авантюра.

Румъния

Букурещ запазва неутралитет и разглежда кризата преди всичко през призмата на собствените си интереси и опасността от разрастване на конфликта.

Сърбия

Реагира най-агресивно сред съседите на България. Белград вижда в Съединението заплаха за своето регионално положение и преминава от пропаганда към война.

Османската империя

Разглежда Съединението като нарушение на султанския суверенитет, но под международен натиск се отказва от пълномащабна военна интервенция и впоследствие приема дипломатическо уреждане.

Гърция

Вижда в Съединението заплаха за гръцките национални претенции и реагира с мобилизация и искания за териториални компенсации. Великите сили предотвратяват гръцко-османска война.

---

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Съединението на България от 6 септември 1885 г. разкрива една от най-важните особености на балканската политика през XIX век: международноправният ред и националната политическа реалност невинаги съвпадат.

Почти всички Велики сили първоначално имат основания да гледат на Съединението като на нарушение на установения от Берлинския договор ред. Но между тях съществува съществено различие в начина, по който оценяват възможните последствия.

За Русия въпросът е свързан преди всичко със загубата на политическо влияние в България и с конфликта около княз Александър Батенберг.

За Германия и Австро-Унгария водещият въпрос е запазването на европейското равновесие и недопускането на голяма международна криза.

За Франция и Италия националният характер на българското движение постепенно придобива по-голяма тежест.

За Румъния решаващо значение имат спокойствието и собствените ѝ стратегически интереси.

За Османската империя Съединението представлява удар срещу султанския суверенитет.

А за Сърбия и Гърция то е преди всичко предизвикателство към собствените им национални и геополитически претенции.

Именно тук се появява най-същественото противоречие.

Докато дипломатите говорят за договори, равновесие и международен ред, значителна част от чуждестранните журналисти, които непосредствено наблюдават събитията, виждат нещо различно: организирано, дисциплинирано и целенасочено национално движение.

Това се вижда особено ясно в свидетелствата на италианските кореспонденти, на германския журналист Артур фон Хун и в част от либералната руска и френска преса. В техните оценки България не изглежда като държава, хвърляща Балканите в хаос, а като млада политическа общност, която се опитва да реализира националното си обединение.

Още по-показателно е развитието на самата криза.

България не само успява да задържи Съединението въпреки първоначалната дипломатическа изолация, но и издържа сръбското нападение, а българската армия излиза от войната с утвърден международен престиж. Едновременно с това Великите сили постепенно се отказват от идеята просто да върнат времето назад.

В крайна сметка дипломатическото уреждане през 1886 г. превръща създаденото на 6 септември 1885 г. положение от революционен факт в международно призната политическа реалност.

Следователно погледът на съседите и Великите сили показва не само какво са мислели чуждите държави за Съединението, но и нещо още по-важно – как самото Съединение променя отношението им към България.

То доказва, че българският въпрос вече не може да бъде решаван единствено чрез решенията на Великите сили. Българското общество създава политически факт, който Европа е принудена да вземе предвид.

Именно затова Съединението от 6 септември 1885 г. може да бъде разглеждано не просто като национален акт, а като момент, в който българското национално движение се превръща в самостоятелен фактор в европейската политика.

В този смисъл реакциите на чуждестранната преса са особено ценни. Те показват, че зад официалните дипломатически формули за „договори“, „равновесие“ и „статукво“ постепенно започва да се налага една друга реалност: България се е променила, а с нея трябва да се промени и политическата карта на Балканите.