Най-малкият войник | dLambow

(The Smallest Soldier)

Най-малкият войник: 10-годишният герой, който спечели войната със сълзи и смелост

В шумния двор на старозагорските казарми през есента на 1915 г. едно руса главичка се издига сред високите силуети на мъже със здравец в ръцете. Десетгодишният Никола, с очи, пълни със сълзи и решимост, дърпа ръкава на командира: „Вземете ме с вас, моля ви!“. Войниците се смеят, но баща му, с твърд глас, добавя: „Ще избяга и ще дойде сам“. И така, сред рев и молби, момчето печели – става доброволец в 56-та пехотна дружина. Тази история, разказана от самия него на старост, все още кара слушателите да се усмихнат през сълзи, напомняйки колко големи сърца могат да се крият в малки тела.

Съдържание на темата

• Ранен живот в Змейово
• Доброволен запис на фронта
• Роля на фронта и подвизи
• Демобилизация и награди
• Образование и кариера
• Наследство и памет
• Интересни факти

Най-малкият войник (The Smallest Soldier)

 

Ранен живот в Змейово

Никола Александров Костов се ражда на 7 април 1905 г. в село Змейово, Старозагорско – малко тракийско селище, обвито в лозя и розови полета. Като дете в обикновено семейство, той е като всички други: люби да тича из дворовете, помага на баща си в полето и учи в местното училище. До десетата си година завършва трети клас, където показва любопитство към света отвъд селото. Но животът му се променя драстично през 1915 г., когато България обявява мобилизация за Първата световна война. Баща му, Александър, е призован, и малкият Никола, с патриотично сърце, решава да не остане назад.

Семейната среда и влияние

Змейово е място на простота и традиции, където децата растат с разкази за герои от миналото. Баща му, фермер и войник от по-стари войни, вдъхва в Никола любов към родината. Това е епоха на национално пробуждане, когато всяко дете знае песни за свобода. За Никола войната не е абстракция – тя е реалност, която засяга дома му, и той я приема като дълг, който не може да отложи.

Доброволен запис на фронта

На 11 септември 1915 г., когато мобилизацията започва, Никола, на 10 години, настоява да отиде с баща си в казармите на Стара Загора. Дворът е пълен с мъже, каруци и призовки. Малкият, с остър поглед и спокойно лице, върви сред тях като равен. Войниците се шегуват: „Какво прави това момче тук?“. Баща му обяснява: „Ще избяга от къщи и пак ще дойде“. Цял ден Никола моли командира да го вземе – плаче, настоява, разказва как няма никой друг освен баща си. Накрая, трогнати от упорството му, го записват като доброволец в 56-та старозагорска пехотна дружина. 

Първата униформа

Дават му най-малките ботуши и шинел, които намират – все още големи за него. На ръкава му пришиват червен кръст, а на рамото – голяма санитарна чанта. Това е началото на неговата „военна кариера“. За окръжаващите войници той става „синът на полка“ – символ на невинността сред ужаса на войната.

Роля на фронта и подвизи

Никола не е просто наблюдател – той е активен участник. Назначен за санитар, той участва в боевете край Косово поле и Балановец. Но ролята му надхвърля превръзките: разнася патрони по окопите под дъжд от куршуми, води по два коня, натоварени с муниции, и дори носи истинска пушка на гърба си. В едно от най-известните му действия той спасява другарите си два пъти от сигурна смърт: първо, като извлича куршуми от паласките на убитите и ги раздава на живите; второ, по време на глухата защита, когато никой не смее да се покаже от окопите, той изправя щика си, вика „ура“ и води атака на нож, вдъхновявайки всички да го последват. 

Животът на фронта

Свикнал със свистенето на куршумите, малкият Никола се движи с увереност, която шокира ветераните. Той превързва ранените в затишията, споделя хляб и истории от училище. За него войната е не само борба, но и братство – момчето, което е пораснало твърде бързо, намира място сред мъже, които го защитават като свой.

Демобилизация и награди

Войната обаче не позволява на децата да я водят вечно. През април 1918 г., докато фронтът кипи, от главното командване идва заповед: Никола да бъде уволнен незабавно и да се върне в училище. Със сълзи на очи и рев той напуска полка – сърцето му е разбито, но душата му е непокътната. За смелостта си е награден с орден за храброст, а цар Фердинанд лично му отпуска стипендия, признавайки подвига на „най-малкия войник“. 

Емоционалният момент

Разделянето е трагично: войниците го прегръщат, шегуват се, че ще му липсва, а той обещава да се върне като офицер. Тази сцена, описана в спомени, подчертава колко близка е войната до човешкото сърце.

Образование и кариера

С царската стипендия Никола отива в Казанлък и се записва в Музикалното училище – избор, вдъхновен от военните маршове, които е чул на фронта. Един ден, на урок по музика, учителят чете списъка: „Никола Костов!“. Момчето става мирно и извиква по войнишки: „Аз!“. Учителят се вглежда и попитва: „Откъде те познавам?“. „От гара Кенали, от Македонския фронт, господин учителю!“, отвръща Никола. Оказва се, че учителят е бил капитан от неговия полк – капелмайсторът на военната музика. Двамата се разплакват и се прегръщат, създавайки момент на чиста емоция. 

Като възрастен

След завършването си Никола става учител – предава знанията, които е придобил, на поколения деца. Пенсионира се и се връща в Змейово, където живее тихо сред родните си хора. Умира през 1990 г., оставяйки спомени, които се предават от поколение на поколение.

Наследство и памет

Историята на Никола Костов е вдъхновение за патриотизъм и смелост. През зимата на 2012 г. кметството в Змейово, организацията на запасняците, читалището и ВМРО – Стара Загора поставят паметна плоча в центъра на селото. На нея той е изобразен в цял ръст, с пушка и войнишки дрехи – символ на вечната благодарност. Родната му къща все още стои на главната улица, напомняйки за героя, който е доказал, че величието не зависи от възрастта. 

Влияние в нашето време

Днес разказът за него се чете в училищата, публикува се в вестници и вдъхновява филми. Той показва, че любовта към родината може да преодолее всякакви пречки, дори тези на детската невинност.

Интересни факти

• Никола е единственият 10-годишен, който получава орден за храброст в Първата световна война – цар Фердинанд лично му пише писмо с поздравления.
• В полка го наричат „генерал Костов“ на шега, защото често дава съвети на по-възрастните войници как да се скрият от снарядите.
• Паметната плоча от 2012 г. е осветена от съпругата му баба Нейка, която на 90 години разказва истории за „малкия си войник“.
• В музикалното училище той свири барабана по-войнишки от всички – учителите казват, че маршовете му звучат като от фронта.
• Никола спасява полка си, като води атака на нож – войниците следват „момчето с щика“, забравяйки страха си.

Какво мислите за смелостта на Никола Костов? Споделете вашите емоции в коментарите или предложете друга вдъхновяваща история от българската история. Ако ви е харесало, споделете с приятели и се върнете утре за нова!

---
dLambow - "samou4itel1"